МЕКОТО НАСИЛИЕ - 2 част
----------------------------
„ Твърде много любов, мамо...“
Какво е това „майчина Любов„
Автор: Алена Олешко - семеен психотерапевт
„Повлияй му ( на нея ) ...“
Създаване на коалиция с детето против някого от семейството.
И последното за сега проявление на мекото насилие. То също е много разпространено, обичайно и разбира се не се счита за насилие. То се счита за майчина болка, беда, изискваща постоянна помощ. В този случай майката е жертва, която не може да се справи нито с насилника си, нито с пропадналите членове в семейството си. Насилника или пропадналия член в семейството може да бъде бащата или порасналия син(дъщеря). И майката тогава постоянно се оплаква на другото си дете от този насилник, молейки за помощ.
„ Аз вече не знам какво да правя. Не зная къде да изчезна.. Направи нещо, каквото и да е ...“, - плачейки разказва майката за бедите , причинени от насилника или пропадналия.
И детето се включва, меси се, вкарва в пътя, кара се с баща си, брат си, сестра си. „Ако не си ти, не знам какво бих правила. Само ти ме разбираш“ – говори майката. А след седмица всичко се повтаря отново.
На протеста на детето, на нежеланието да се намеси, майката се обижда и млъква. А след известно време се „срива“. „Аз на тебе и половината не съм ти казала от това, което се случва! Само ако знаеше ..“ И всичко отново се повтаря отначало.
Майката постоянно все едно казва на детето: „Защити ме, стани ми майка. Ти си голяма и силна, а аз съм малка и слаба.“
И това е бетонна плоча на раменете на детето. Това е тежък товар, който се налага да носи до самата смърт на майка си. Това е усещане за тотална несвобода и прикованост.
Такива пораснали деца живеят с усещането , че те нямат право на щастие, на радост, на безгрижие. Стават два пъти възрастни. На себе си и на майка си. А ако се случат епизоди на радост, те веднага се наказват с болест, тежък труд, криза, нещастен случай. Живеят постоянно нащрек, постоянно очаквайки телефонното обаждане.
Иска им се да изчезнат, да пропаднат, да се изпарят. Но „ ти само ме разбираш, ако не си ти ...“ не ги пуска нито за миг.
Към какво води това?
Към зависими отношения, към свръх отговорност, към свръх контрол. Към неумението да се отпуснеш, към отхвърляне на радостта и вкуса от живота. И към повторение на същото със своите деца.
Пред нас е тотален културен заговор. Да, защото в нашата култура всичко по-горе описано се нарича майчина любов. По подразбиране е прието: „ Всички майки са такива. Такава е силната майчина любов“. Изгледайте поне един съветски филм и веднага ще разберете за какво иде реч. Тази „майчина любов“ ражда милиони емоционални инвалиди, които продължават да правят същото със своите деца. И колелото на Самсара се завърта.
Всякакви „мантри“ на тема „прости и пусни“ тук не работят. Поясненията и разговорите не работят. Тези пораснали деца, които се опитват да поговорят със своите майки се натъкват на неразбиране. Искрено неразбиране и обида: „ Аз нищо лошо не съм искала. Аз те обичам“. В техния свят това е любовта. И всеки разговор се възприема като обвинение.
Толкова пъти съм виждала блясъка надежда в очите на пораснали дъщери, които са „поговорили“ с майките си. Защото всички искаме нещата между нас и майките ни да са наред. Но на следващата сесия същите очи вече са пълни със сълзи: „ Това е безнадеждно и нищо не се получава“.
Има ли решение?
Има. Едно. Да се решиш да скъсаш тези отношения. То е допустимо в някои култури. Но не и в нашата. В нашата култура има риск от такова разрушаващо чувство за вина, което може да доведе до много опасно самонаказание.
Защото майката – тя е свята. Да спреш да общуваш с „любящата си майка“ е равносилно на най-страшното предателство. И порасналите деца търсят оправдания за своите майки, обяснявайки си тяхното поведение с тежко детство, преживени беди и какво ли не още.
Двадесет години от моята практика ходя по тази пътека. Петнадесет години назад вярвах, че може да се намери „вълшебна пръчица“. Преди десет години ентусиазмът ми утихна. Сега знам,че това е тотален културен заговор. Че такива майки са легион. Че всички вярват, че това е любов – и майките, и децата. Че в някакъв момент всяко дете се опитва да се измъкне, да прегризе връвта, в която го е оплела „майчината любов“. Някои се опитват отново и отново. На някои им се отдава само да разхлабят стегнатите възли.
И всеки път, с всеки нов клиент, с всяка нова група се чувствам като сапьор ходещ по минно поле. С тихи крачки, внимателно, без бунтове и протести (ако се случат), бавно се изобретява уникален начин за всеки клиент, за всяка група. Защото в нашата култура единствения начин, който може да доведе до оздравяването - „прекратяване на отношения с майката и никога повече да не и звъниш“ – може да причини тотална вреда. Системата е по - силна и мощна от нас.
Но аз не губя надежда. Знам, че точно децата на тези майки могат да престанат да правят това със своите деца. А това вече ще е победа!
Знам, че осведомеността намалява автоматизма. И децата на такива майки, не скъсвайки отношенията, се учат бързо и ефективно да излязат от обичайното си състояние след контакта с майка си. А това е още една победа!
Знам, че дълбокото осъзнаване и разбиране „Мама не ме е обичала (не ме обича)“ причинява силна болка, но това дава възможност да дишаш, дава правото да бъдеш себе си. А това също е някаква победа!
Така ние се движим, блуждаем в тъмните гори на „майчината любов“ в търсене на светлина между гъстите клони. И на някоя от пътечките в душата може да прозвучи въздишка: „Мамо, прекалено много любов..Прекалено много за мен“. А това, че е прекалено, вече не е любов. Не знам какво е, но не е любов.
Източник: Сезоны Души – https://soulseasons.ca/Article/2591/4
Превод от руски език: Милена Рангелова
----------------------------
„ Твърде много любов, мамо...“
Какво е това „майчина Любов„
Автор: Алена Олешко - семеен психотерапевт
„Повлияй му ( на нея ) ...“
Създаване на коалиция с детето против някого от семейството.
И последното за сега проявление на мекото насилие. То също е много разпространено, обичайно и разбира се не се счита за насилие. То се счита за майчина болка, беда, изискваща постоянна помощ. В този случай майката е жертва, която не може да се справи нито с насилника си, нито с пропадналите членове в семейството си. Насилника или пропадналия член в семейството може да бъде бащата или порасналия син(дъщеря). И майката тогава постоянно се оплаква на другото си дете от този насилник, молейки за помощ.
„ Аз вече не знам какво да правя. Не зная къде да изчезна.. Направи нещо, каквото и да е ...“, - плачейки разказва майката за бедите , причинени от насилника или пропадналия.
И детето се включва, меси се, вкарва в пътя, кара се с баща си, брат си, сестра си. „Ако не си ти, не знам какво бих правила. Само ти ме разбираш“ – говори майката. А след седмица всичко се повтаря отново.
На протеста на детето, на нежеланието да се намеси, майката се обижда и млъква. А след известно време се „срива“. „Аз на тебе и половината не съм ти казала от това, което се случва! Само ако знаеше ..“ И всичко отново се повтаря отначало.
Майката постоянно все едно казва на детето: „Защити ме, стани ми майка. Ти си голяма и силна, а аз съм малка и слаба.“
И това е бетонна плоча на раменете на детето. Това е тежък товар, който се налага да носи до самата смърт на майка си. Това е усещане за тотална несвобода и прикованост.
Такива пораснали деца живеят с усещането , че те нямат право на щастие, на радост, на безгрижие. Стават два пъти възрастни. На себе си и на майка си. А ако се случат епизоди на радост, те веднага се наказват с болест, тежък труд, криза, нещастен случай. Живеят постоянно нащрек, постоянно очаквайки телефонното обаждане.
Иска им се да изчезнат, да пропаднат, да се изпарят. Но „ ти само ме разбираш, ако не си ти ...“ не ги пуска нито за миг.
Към какво води това?
Към зависими отношения, към свръх отговорност, към свръх контрол. Към неумението да се отпуснеш, към отхвърляне на радостта и вкуса от живота. И към повторение на същото със своите деца.
Пред нас е тотален културен заговор. Да, защото в нашата култура всичко по-горе описано се нарича майчина любов. По подразбиране е прието: „ Всички майки са такива. Такава е силната майчина любов“. Изгледайте поне един съветски филм и веднага ще разберете за какво иде реч. Тази „майчина любов“ ражда милиони емоционални инвалиди, които продължават да правят същото със своите деца. И колелото на Самсара се завърта.
Всякакви „мантри“ на тема „прости и пусни“ тук не работят. Поясненията и разговорите не работят. Тези пораснали деца, които се опитват да поговорят със своите майки се натъкват на неразбиране. Искрено неразбиране и обида: „ Аз нищо лошо не съм искала. Аз те обичам“. В техния свят това е любовта. И всеки разговор се възприема като обвинение.
Толкова пъти съм виждала блясъка надежда в очите на пораснали дъщери, които са „поговорили“ с майките си. Защото всички искаме нещата между нас и майките ни да са наред. Но на следващата сесия същите очи вече са пълни със сълзи: „ Това е безнадеждно и нищо не се получава“.
Има ли решение?
Има. Едно. Да се решиш да скъсаш тези отношения. То е допустимо в някои култури. Но не и в нашата. В нашата култура има риск от такова разрушаващо чувство за вина, което може да доведе до много опасно самонаказание.
Защото майката – тя е свята. Да спреш да общуваш с „любящата си майка“ е равносилно на най-страшното предателство. И порасналите деца търсят оправдания за своите майки, обяснявайки си тяхното поведение с тежко детство, преживени беди и какво ли не още.
Двадесет години от моята практика ходя по тази пътека. Петнадесет години назад вярвах, че може да се намери „вълшебна пръчица“. Преди десет години ентусиазмът ми утихна. Сега знам,че това е тотален културен заговор. Че такива майки са легион. Че всички вярват, че това е любов – и майките, и децата. Че в някакъв момент всяко дете се опитва да се измъкне, да прегризе връвта, в която го е оплела „майчината любов“. Някои се опитват отново и отново. На някои им се отдава само да разхлабят стегнатите възли.
И всеки път, с всеки нов клиент, с всяка нова група се чувствам като сапьор ходещ по минно поле. С тихи крачки, внимателно, без бунтове и протести (ако се случат), бавно се изобретява уникален начин за всеки клиент, за всяка група. Защото в нашата култура единствения начин, който може да доведе до оздравяването - „прекратяване на отношения с майката и никога повече да не и звъниш“ – може да причини тотална вреда. Системата е по - силна и мощна от нас.
Но аз не губя надежда. Знам, че точно децата на тези майки могат да престанат да правят това със своите деца. А това вече ще е победа!
Знам, че осведомеността намалява автоматизма. И децата на такива майки, не скъсвайки отношенията, се учат бързо и ефективно да излязат от обичайното си състояние след контакта с майка си. А това е още една победа!
Знам, че дълбокото осъзнаване и разбиране „Мама не ме е обичала (не ме обича)“ причинява силна болка, но това дава възможност да дишаш, дава правото да бъдеш себе си. А това също е някаква победа!
Така ние се движим, блуждаем в тъмните гори на „майчината любов“ в търсене на светлина между гъстите клони. И на някоя от пътечките в душата може да прозвучи въздишка: „Мамо, прекалено много любов..Прекалено много за мен“. А това, че е прекалено, вече не е любов. Не знам какво е, но не е любов.
Източник: Сезоны Души – https://soulseasons.ca/Article/2591/4
Превод от руски език: Милена Рангелова